Изгубената мистерия на Странджа: Кой пее от "Гърлото на земята"?
Легендата за сребърните гласове
Мистерията започва през лятото на 1964 година, когато група хидролози проучват подземните води в района. Те откриват кладенеца в гъстата гора, затрупан с клони и камъни. Когато го разчистват, се случва нещо необяснимо – при пълнолуние от дълбините му започват да излизат мелодии. Не е шум на вода, а кристално чисти женски гласове, пеещи на език, който звучи като архаичен диалект, но никой не разбира думите.
Инцидентът
Един от младите учени, воден от скептицизъм и любопитство, решава да се спусне с въже, за да провери дали няма някаква естествена акустична пещера отдолу. Когато го изваждат десет минути по-късно, той е напълно побелял. Човекът не проговаря нито дума до края на живота си, а в дневника му е намерено само едно изречение:
„Там долу няма дъно, има небе. И те гледат нагоре.“
Невидимата граница
Местните овчари твърдят, че около кладенеца времето тече различно. Случвало се е човек да седне за почивка край него, да му се стори, че са минали пет минути, а когато се прибере в селото, да се окаже, че са изминали три дни. Животните категорично отказват да доближават мястото – кучетата започват да вият от страх, а овцете се разбягват, сякаш са видели хищник.
Защо е забравена?
През 70-те години мястото е обявено за „зона с повишен радиационен фон“ и е оградено с бодлива тел, въпреки че замерванията не показват нищо необичайно. Днес следите към „Пеещия кладенец“ са заличени от природата, но любители на паранормалното твърдят, че ако се изгубиш в Странджа при пълна луна, можеш да чуеш песента... и тя ще те води, докато не те погълне.
